Фотографска изложба „Пътешествие из живите традиции“
24/09/2020
Покана за научна конференция „Местни общности, културни наследства и музеи“
05/11/2020
Опазването на традициите като мисия
Срещаме се с Ирена Тодорова, изпълнителен директор на Регионален център за опазване на нематериалното културно наследство в Югоизточна Европа под егидата на ЮНЕСКО, за да научим кои са заплахите, пред които е изправено културното ни богатство. Как оцеляват традициите в условията на Ковид кризата и кои са хората, приемащи като професионален дълг съхраняването на обичаите живи.
Разкажете ни повече за ролята на Центъра, неговия обхват и основна дейност.
Ирена Тодорова: Регионалният център е безспорен фактор в опазването на нематериалното културно наследство. Вероятно такава заявка звучи претенциозно, но ако вникнем добре в неговата функция и роля, ще видим, че това е единствената структура на ЮНЕСКО, чийто основен фокус са живите наследства в цяла Югоизточна Европа. Ние отговаряме за повишаване на капацитета на експертите по темата от 16 държави, които попадат в обхвата ни. Организираме семинари и обучения, с които целим изграждане на мрежа от специалисти, които работят целенасочено за опазването на нематериалното културно наследство. Нуждата от такава институция се появява преди повече от десет години, когато ЮНЕСКО разделя, макар и относително, „материалните“ от „нематериалните“ наследства. Подобно припознаване на културите се налага, за да се засили стойността на традициите и обичаите, като имащи еднаква стойност наред с историческите паметници, архитектурните, религиозните и прочее. През 2003 година се въвежда особена ценност – „нематериалното наследство“, която обръща внимание към процесите на създаване, на творене на артефакти. Артефактите се разглеждат като резултат от дейности, във висока степен изпълнителски, като „следа“ от процес на изработка и отразяване на познание и знание-умение (savoir-faire).
Кои са елементите, с които България влиза в списъка за нематериално културно наследство на ЮНЕСКО?
Ние можем да се похвалим с редица вписвания, сред които са Културните практики, свързани с 1-ви март, Българското читалище, Национален събор в Копривщица, „Сурва“, Традицията на тъкане на килими в Чипровци, Нестинарството и Бистришките баби. Работата на българските институции и на общностите въобще не трябва да спира дотук. Имаме богата палитра от живи традиции, които при повече воля и целенасочена политика, могат да намерят място в списъците на ЮНЕСКО. ЮНЕСКО целенасочено работи за поощряване и представяне в най-широк план на културните наследства, особено на нематериалните, защото именно те свързват хора и общности от различни места по света.
Въведените рестрикции покрай COVID кризата поставиха културата в трудна ситуация – театрите все още не работят с пълен капацитет, а редица музикални и творчески събития са отмнени. По Ваши наблюдения, какво е отражението върху региона на Югоизточна Европа и проявите, свързани с НКН?
Всички сме еднакво потърпевши, дали тук или някъде другаде в Югоизточна Европа. Физическата изолация наруши подобаващото практикуване на обичаите и ощетява, освен духовно, и финансово самите носители на нематериалното културно наследство. Илюзия е, че дигиталните инструменти компенсират. Интернет не може да замени живия контакт при споделяне на традиционните занаяти и умения. В центъра на нематериалното културно наследство е човекът, мястото, обкръжаваща среда, социалният контакт. Как да пренесем духа и емоцията във виртуалния свят? Та това е практически невъзможно. Същото е, като да гледаш онлайн театър. Ако я няма енергията на хората, ако го няма споделения момент, историята, изчезва и лирическата стойност.
Може ли да бъде извлечена ценна поука от ситуацията, или все още е твърде рано да я пресеем от лошото?
Рано е да се каже. По време на криза всички сме настроени философски, говорим за постматериалното, в момента обаче, в който кризата отслабне или изчезне, бързо забравяме за заявките си. Надявам се да си дадем сметка, че съвременният свят и новите технологии, не целенасочено разбира се, не помагат за съхраняването на живите традиции. Тези, които помагат за тяхното съхраняване, са не само институциите, а и младите хора, без които трансферът на знания е невъзможен.
Кои са другите потенциални заплахи, пред които е изправено културното ни богатство?
Както казах, физическият свят е по-важен от виртуалния. Не можем да се задоволим с виртуална разходка в музея, това не е истинско преживяване, това е особен вид мимикрия. Не можем да съзерцаваме „Сакре Кьор“ през монитора, всъщност въобще не можем говорим за онлайн съзерцаване, та това е абсурдно. Е, с други думи изправени сме пред заблудата, че интернет може да компенсира физическия достъп до култура, но не трябва да позволяваме тази инерция да ни завладее. Нематериалното, както и материалното наследство, наистина са свързани с емоционално преживяване, тъй като се основава на връзката с конкретно място, с конкретни общности и истории.
Какво съхранява традициите живи?
Всички и всеки от нас. Говорим за празници, за песни, танци, за умения да правим различни неща. За някои това е съдба и професионален път, за занаятчиите например. За други това е свързано със свободното време – разнообразни изпълнителски умения, издирване и „припомняне“ на ограничени в пространството знания и умения да направиш нещо.
Как се е променило през поколенията мисленето и отношението на хората към обичаите?
Не мога да дам категоричен отговор, но определено има отдалечаване от традициите. Това не е изненада. Политическият преход у нас много повече ни фокусира навън, към чуждото, западното, модерното, като остави на свой ред родното да преживява, както може.
Нематериалното културно наследство е най-потърпевшо при отсъствието на целенасочена политика, защото то не е част от формална образователна система, но е важно за поддържане и споделяне на образи, представи, символни светове, важни за разнообразни човешки общности.
Какъв е потенциалът на НКН у нас и в каква посока би могло да се развие?
Не мога да говоря за потенциал, когато става дума за традиции. Традициите са такива, каквито са, те са динамични, променящи се във времето в зависимост от поколенията. Те са онова, което ни дава възможност да мислим и да изразяваме по емоционален начин нашата връзка с предците. Ето затова трябва да засилим връзката между поколенията.